„Не обичам Системата на звездите. Аз съм нормален човек. Харесва ми да живея в Европа. Често съм посещавала Холивуд, но никога не съм имала желание да подпиша договор и да се задържа по-дълго там”, споделя италианската кинозвезда от световна величина Клаудия Кардинале.

Легендарната актриса пристига като специален гост на юбилейното 15-то издание на Международния филмов фестивал София Филм Фест. На 11 март, на гала прожекция на филма „Гепардът” на Лукино Висконти в Зала 1 на НДК, Клаудия Кардинале ще получи Наградата на София на Столичната община за своя изключителен принос към изкуството на киното.

Клод Жозефин Роз Кардинале, по-известна като Клаудия Кардинале, е родена на 15 април 1938 г. в Тунис. На 17 години печели конкурса за най-красива италианка в Тунис и получава пътуване до Венеция по време на филмовия фестивал. Тази победа я кара да се усмихва, когато си спомня, че по онова време едва е говорила италиански. Родителите щ – сицилианци, щ дават френско образование и тя дълго време се възприема повече като франко-тунизийка, отколкото като италианка.

По време на едноседмичния си престой си във Венеция, младата Клаудия привлича погледите на италианската филмова индустрия. Първоначално отказва да се снима в киното, защото мечтата щ е да стане детска учителка, но впоследствие нещата се развиват доста бързо. След като прекарва два месеца в световно известното филмово училище „Centro Sperimentale” в Рим, тя подписва договор за 7 години с компанията „Vides”. Успехът е леко вгорчен от факта, че няма право да се омъжва, да си подстригва косата или да напълнява. Все пак, един от продуцентите от „Vides”, Франко Кристалди, става неин ментор и впоследствие получава правото да се ожени за нея!

През 1958 г. Клаудия Кардинале изпълнява първата си роля в киното във френско-тунизийската продукция „Goha”, с участието на Омар Шариф. Филмографията щ бързо набъбва, но тя не се ограничава да бъде просто красива актриса. Първият филм, в който изгрява звездата на Клаудия Кардинале, е „I soliti ignoti” - комедията на Марио Моничели от 1958 г. В същия филм участва и още една легенда на италианското кино - Марчело Мастрояни. „Il bell"Antonio” (1960, реж. Мауро Болонини,) и „La ragazza con la valigia” (1961, реж. Валерио Дзурлини) разкриват таланта на Кардинале. В първия тя си партнира с Марчело Мастрояни и това е началото на едно ползотворно сътрудничество. 1960 е също така и годината на „Роко и неговите братя” на Лукино Висконти, където ролята щ е малка, но за сметка на това режисьорът щ предоставя златна възможност в „Гепардът” (1963), в който отново партнира на Ален Делон и се среща с Бърт Ланкастър. 1963 се оказва годината на „посвещаването” щ, особено след като Федерико Фелини я кани да се снима в „Осем и половина”. Този филм, поставя акцента на друго качество на актрисата – нейният глас, считан впоследствие за много съблазнителен. Истината е, че от началото на работата си на полуострова до този момент Клаудия винаги бива дублирана, защото италианският щ не е достатъчно добър. Фелини залага на френския щ акцент, чужд и странен на част от публиката, но изключително женствен според самия режисьор.

За сметка на това, когато се снима във Франция, не се налага да я дублират. Двамата с Белмондо си поделят славата в „Cartouche” (1962) и се срещат отново през 1972 г. в „La Scoumoune”. Без съмнение Клаудия Кардинале се превръща в истинска международна звезда, сериозна конкуренция на Джина Лолобриджида и София Лорен. През 1962 г. тя участва в „Розовата пантера” (реж. Блейк Едуардс), където партнира на Питър Селърс и отново се оказва дублирана, този път заради колебливия си дебют на английски. Върхът в холивудската щ „забежка” е свързан с жанра на уестърна – „Професионалистите” (1966, реж. Ричард Брукс), където се среща отново с Бърт Ланкастър. Всички щ предричат голяма американска кариера, но Кардинале е твърде привързана към средиземноморските си корени. При все това уестърнът щ допада и това щ носи роля в култовия „Имало едно време на запад” на Серджо Леоне, който въпреки участието на Хенри Фонда, Чарлз Бронсън и Джейсън Робардс си остава италианска продукция.

Както повечето актриси от нейното поколение, Кардинале е истинско превъплъщение на образа на новото поколение жени, упорита и бореща се за свободата и независимоста си, както в професионалния, така и в личния си живот.

В средата на 60-те години тя напуска продуцента Франко Кристалди, на когото дължи голяма част от кариерата си и се обвързва с режисьора Паскуале Скуитиери. Има две деца - Патрик и Клаудия. От 1989 година се премества да живее в Париж.

През 60-те години известните режисьори си „оспорват” присъствието щ в своите филми. Сред имената, с които Клаудия Кардинале е работила, са също Франко Дзефирели, Пиетро Джерми, Чито Мазели, Луиджи Дзампа, Алберто Сорди, Луиджи Мани, Абел Ганс, Анри Верньой, Филип де Брока, Луиджи Коменчини, Хенри Хатауей, към които през следващите десетилетия се прибавят Дамяно Дамяни, Марко Белокио, Марко Ферери, Лилиана Кавани, Жозе Джовани, Йежи Сколимовски и дори Михаил Калатозов.

През 70-те актрисата влиза от роля в роля. В „Петролотърсачките” CC се среща за пръв път на екрана с BB. Бриджит Бардо не се поколебава да признае: „Вече знам кой ще ме наследи. Изборът е единствено възможен. След BB идва CC, нали?!” През 1982 г. Кардинале се снима в различни филми с международно участие, сред които най-запомнящи са „Фицкаралдо” на Вернер Херцог, с Клаус Кински, и „Le ruffian”, с Лино Вентура.

През следващото десетилетие актрисата се посвещава повече на писането и на театъра и получава множество почетни награди: във Венеция, Париж и Берлин. Появите щ на големия екран стават все по-редки. Извън света на киното, Клаудия Кардинале е социално ангажирана жена, която се бори за правата на жените и през 2000 г. е избрана за Посланик на добра воля на ЮНЕСКО.

След доста телевизионни участия в края на ХХ век, актрисата приема да участва във филма на Клод Льолуш „И сега... дами и господа” (2002). През 2009 г. Кардинале се завръща в киното с драмата „Le Fil” на Мехди Бен Атиа, филм който я отвежда в родината щ Тунис и разказва за католичка от средната класа, омъжена за мюсюлманин, а действието се развива през 60-те години. През 2010 г. играе в „Un balcon sur la mer” на французойката Никол Гарсия и явно желанието щ за киноизяви отново се засилва, защото през 2011 г. предстои да се появят два филма с нейно участие, а други два са в процес на подготовка. През над 50 годишната си кариера Клаудия Кардинале заснема 130 филма. Тя получава наградата за най-добра женска роля на фестивала във Венеция през 1984 г. за изпълнението си в „Кларета” на Паскуале Скуитиери. Актрисата има в колекцията си четири награди Давид на Донатело (известни като италианските Оскари) и четири Сребърни ленти – отличие на Националния синдикат на филмовите жуналисти в Италия. През 1993 г. Кардинале получава във Венеция почетен „Златен лъв”, а през 2002 година получава и почетна „Златна мечка” на Берлинския филмов фестивал.

За нейните изключителни заслуги и принос към света на киното, през 2008 година френското правителство удостоява Клаудия Кардинале с най-високата награда на Франция - Ордена на почетния легион.

„Станах звезда твърде млада. Нямам заслуга за това, съдбата реши така”, признава великолепната Клаудия Кардинале в автобиографичната си книга „Моите звезди” (издадена на български през 2007 г. от „Колибри”).