Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06.2011 22:13 - Разговор с Драгомир Шолев, режисьор на филма „Подслон”
Автор: dstatulov Категория: Изкуство   
Прочетен: 2940 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.06.2011 23:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

         С Драго Шолев се познаваме повече от десет години. Кулинарната ни страст ни събра в заведение, в което готвят прекрасно. Преди години за кратко с него работихме за предаването „Бон Апети”. Професионалните ни пътища се разделиха, но приятелството остана. Сега се виждаме, за да коментираме дебютния му филм „Подслон”, който тръгва по българските екрани от 10 юни. Споделям недоволството си от нелепата дата за премиера, но Драго ме склони да не коментираме този въпрос.   Разговорът започна с тъга по нашата приятелка и прекрасен човек – Марги Радева, която предния ден нелепо загуби живота си в автомобилна катастрофа. Беше добър приятел, светъл човек, изпълнен с позитивна енергия и добър професионалист. За съжаление не успя да си довърши дисертацията… Бог да я прости! Трудно, но продължихме с предстоящата премиера на „Подслон”.    image     Работен момент от филма ""Подслон"

По време на “София филм фест” т. г. в твоя профил във Фейсбук написа: „Дотук с „Подслон”. Започвам с друго”. Кога разбра, че си готов да се разделиш с филма и да мислиш за друг?
  -         Написах го на връщане от Бургас. Там беше първата прожекция на филма в България и точно там видях как „работи” той пред публика. Спрях да се притеснявам. Работата по един филм приключва в момента, когато се прожектира пред публика и видиш реакцията на зрителите.      Каква беше реакцията на зрителите?   -         Беше много интересно. Бяха организирали пресконференция с журналистите, преди да са видели лентата. За тях ние (екипът) бяхме напълно непознати лица. Не знаеха какви въпроси да ни зададат. И аз им предложих първо да гледат и след това отново да се видим и да разговаряме. След прожекцията в погледите им видях как филмът промени нашите взаимоотношения.      Реакциите на публиката бяха ли адекватни на твоите очаквания? Мислил ли си докато правиш определена сцена или епизод от филма, как би реагирал бъдещия зрител?   -         Не, никога не съм мислил. Дори, ти знаеш, че не сме имали идея, това да бъде някаква комедия или друг тип филм, който на всяка цена да търси определи реакции у зрителя. По-скоро сме искали да се придържаме към достоверността – в драматургията, във взаимоотношенията между героите, в средата. Гледал съм да има причинно-следствени връзки. Опитвал съм се филмът да продължи. В момента, в който аз самия загубя интерес към драматургията, най-вероятно и зрителя ще го загуби. Това е логиката. Уповавал съм се на моя личен вкус, както и на този на хората, с които сме работили за филма. Не съм си представял, че познавам зрителския вкус и това да е била водещата линия при правенето на “Подслон”. Този тип мислене опосредствява нещата и донякъде е извинение за лош вкус, и оправдания да вкараш не дотам добри неща. Не може един режисьор да каже: „Това не ми харесва, но пък зрителя ще остане доволен”…    Историята на киното има много добри примери за такъв тип работа и взаимоотношения режисьор-зрител…Един такъв режисьор е Били Уайлдър, както и Хичкок…   -         Да, но те са го правили благодарение на опита, който са натрупали до този момент. Аз нямам опит. Това е моят дебютен филм. Но вече бих казал, че започваме да се опознаваме с публиката. Това е много интересен и любопитен процес на работа – един автор започва да подготвя своята публика, както и зрителите подготвят своя автор.      Вид взаимно отглеждане...   -         Много важен процес. Следващият филм, дай Боже да го направя, публиката ще има вече определени очаквания. Може би и аз ще трябва да отговоря на тях. Може да им покажа неща, които са очаквали, но може и да ги изненадам…      Рискът, наречен „втори филм”!   -         Да, в момента живея вече в този кошмар. Изпитвам го и положението е жестоко.      В разговор с мои приятели и колеги, някои от тях изразиха мнение, че твърде много си се придържал към драматургията на филма, сякаш си респектиран от сценария и това не ти е далo възможност за по-свободни режисьорски решения.   -         Ще ти отговоря честно. Аз в момента се уча. За първи път ми се наложи да работя с толкова много текст. Това сигурно дава и недостатъци, но пък и аз не живея с представата, че съм направил идеален филм. Този филм е едно стъпало напред в българското кино, по отношение на разработка на взаимоотношенията между герои, работа с текст, диалогът да звучи естествено в устата на актьорите. Текстът ни даде добра основа и това е максимумът, който успяхме да извлечем. В следващия филм – повече.      Как работи с актьорите по текста?   -         Работихме на принципа на театрална постановка, т.е. – на маса, с много репетиции. Прекарахме така около месец.    Лукино Висконти е правил така…   -         Бях на уорк-шоп с Александър Пейн (режисьорът на „Относно Шмит” и „Отбивки”), който на въпрос, доколко актьорите импровизират по време на снимките на „Отбивки”, той сподели, че не импровизира по време на снимки, всичко е плод на много репетиции. Аз реших да използвам този тип на работа. Харесвам и актьорите във филмите на Касавитис, той използва други принципи, както и работата с актьори на Майк Лий, който също много репетира с тях.    Като говорим за драматургия, как подхождаш към нея. Аз например, когото пиша си служа с епизоди, случки, впечатления от моята биография. Търся логиката в окръжаващата среда, защото я познавам. При теб как става?   -         По същия начин. Измислянето на историята е провокирано и близко до нашата биография – елементи вземи от живота и вплетени в историята. Всяка една реакция трябва да е преживяна по някакъв начин.      Защо покани още двама сценаристи, при това от други страни, за написването на сюжета?   -         Причината беше прагматична. То е като да правиш къща и да поканиш архитект, който да ти изготви плана и скиците, спрямо твоите желания и възможности, а не ти сам да го правиш. Осъзнах, че не мога сам да си начертая чертежа и затова поканих тези двама сценаристи. Запознанството ми беше свързано изцяло с проекта. Роси (Вълканова, продуцентът на „Подслон”) ни запозна и нашата взаимовръзка и приятелство беше този проект.      Твоите колеги-сценаристи бяха ли адекватни на твоите преживелици?   -         Не случайно Разван (Радулеску) доведе Мелиса (де Рааф) в екипа, защото тя беше живяла в Амстердам и имаше прототип, както и аз за пънкарите. Когато тя разказваше в конкретна ситуация, как би реагирал „нейния” пънкар, аз и отговарях, че „моя” не би направил същото. Така се получава своебразен сблъсък, от който спечели историята на филма.      - Имаше ли разлика в начина на възприятия между „твоя” и “нейния” прототип. Говорим за сценаристи от три различни националности, култура, история, манталитет…   -         Има голяма разлика. Например, пънкарите в Амстердам са доста по-крайни. При нас нещата са малко по-имитативни. Ние малко или много имитираме живота, който се случва на Запад от нас. Но пък и нашия има своя чар. Нашият бунт малко или много е имитация. Затова и нищо не се случва в България.      Твоят бунт какъв беше?   -         Поредният неосъществен. В панелните блокове се слушаше различна музика. Докато хората около мен щракаха с пръсти на някакъв кючек, аз исках да имам друг начин на живот. Моя бунт беше някаква форма на бягство от тази простотия на балканското битуване Той се изразяваше в музиката и стила.        Приемаш ли твоите герои, включително пънкарите като маргинали?   -         Ние живеем в някаква периферия още от миналото ни. В рамките на Османската империя, по времето на социализма, сега спрямо Европейския съюз. Винаги сме далеч от центъра на събитията. Това ни дава една провинциалност и няма как да не ни дразни и да определя нашето мислене и битие. То е част от естетиката на живеенето в тази държава.      В твоя малък герой на филма има ли автобиографични моменти?   -         Аз имах щастието да израсна в семейство със свободни разбирания, но на моменти съм срещал непреодолимо неразбиране. Защо, когато на пръв поглед всичко е наред, има непреодолими проблеми? Поколенческите проблеми са неизбежни, независимо от това до каква степен си близък с твоите родители. Това е ценното в драматургията на филма. Беше много лесно да поставим бащата като лошия, който се прибира вкъщи, не се интересува от живота на детето си. Не исках да влизам в такава чернобяла стилистика. По-добре нещата да се случват по средата, да вървят на ръба…      Мислил си, че може бащата да е имал същите проблеими като малък?   -         Вероятно, но не точно същите. Той е живял в друго време. Помня разказите на моя баща, как са слушали тайно Бийтълс и Ролинг Стоунс. Събитието да имаш запис с техни песни…      Но на бащата във филма не му личи да е слушал Стоунс…   -         Но Стойчев не е моя баща в живота…      Добре, но Стойчев има предбиография. Сигурно си мислил за нея, какъв е бил той като дете?   -         Ти сега ме провокираш с този въпрос. Какъв е бил като дете? Стойчев винаги е бил олицетворение на реда и дисциплината, на статуквото. Вероятно днес героят е гласувал за Бойко Борисов...      Това добра атестация ли е за героя?   - Не казваме. Но той олицетворява това желание за здрава ръка, която безкомпромисно да се намеси, дори да не успява докрай.       В твоя филм ми харесва образната и визуална стилистика, която бе очертана в края на 70-те и началото на 80-те години в българското кино. Мислих си, дали бащата Стойчев не е едно от децата на “Таралежите се раждат без бодли” или „Куче в чекмедже”?   -         Ето го бащата. Разбирам те напълно. Ето защо аз не мога да определя какъв е бил бунтът на бащата в миналото, когато е бил млад. Той до такава степен се е променил и няма нищо общо с това, което е бил като дете – попаднал в блатото на бита, заобиколен от дистанционното, фурната и чушките, сметките за асансьора и политическите си пристрастия. В крайна сметка той е загубил детското в себе си тотално. Не мога да си представя, че той е пренесъл нещо от детството си в своето настояще.      Може би, защото тогава не е имал пънкари?   -         Така е, но винаги има нещо друго, някаква субкултура. В момент от историята... нещо започва да му се припомня, но нещата са много загубени някъде по пътя. На мен затова ми е много жал за г-н Стойчев. Той не е лош човек. Просто се е загубил.      Каква би била реакцията на зрителите, които са от поколението на Стойчев?   -         Когато филмът беше в Сан Себастиан, един журналист беше написал, че „дори за стар пънкар като мен, нямаше как да не изпитам съжаление към семейство Стойчеви, които се лутат в невъзможността си да комуникират със своя син”. По-интересно ще ми е пънкарите да изпитат съчувствие към родителите, а родителите да разберат гледна точка на пънкарите, да се получи кръстосване, да погледнат себе си под друг ъгъл. Получих един отзив от едни английски пънкари, на които им било писнало от филми, където пънкарите са представяни да живеят по канавки със спринцовки в ръка, а в „Подслон” са показани като напълно нормални хора.   Не си ли малко облагородил образа на пънкарите все пак?   -         Живеейки навремето с такива хора, си давам сметка, че под повърхността се крият едни нормални хора. Погледнати вече от гледна точка на възрастен вече си давам сметката, че това са просто деца. Във филма така съм и ги представил, и мисля, че се получи - едни деца с техния си начин на мислене и интелект, без крайности и в крайна сметка с доста по-адекватно поведение в съвременността, за разлика от възрастните. Това все пак са оцеляващи, борещи се сами хора. Няма кой да им помогне…      Но това мисля, че е техен избор на живот…   -         Не съм сигурен. Техният бунт и стигането до такава крайност е вследствие на липсата на алтернатива…      Как работи с детето?   -         Не беше лесно. Едно дете лесно се разсейва, трудно се концентрира. Съобразявахме се с него. Тогава беше на 12 години. По време на репетиция променяхме реплики, пренаписвахме диалога, за да бъдат лесно смилаеми от него. Това важеше и при големите. Трябва да си призная, че вкарването на диалога в устата на актьорите ми е отнело много време и енергия. Винаги съм се дразнил от лошото звучене на диалога на екрана. Дори съм чувал, че българският език фонетично не пасвал за кино, докато сръбския върви по-лесно. Не вярвам на такива неща...      Аз също не вярвам и доказателство за обратното са образци в българското кино. Добре, на какво се дължи лошият диалог и звучене на героите в новите филми? Според мен в последните 20 години, просто киното е залиняло, няма инерция в производството, която да създаде добри сценаристи, актьори с кинегенично поведение, млади режисьори с опит...   -         Киното е занаят, а после изкуство. Няма как да владееш изкуството, без да владееш основните механизми, занаята в неговото правене. В НАТФИЗ витаеше една такава теза, че правенето на кино е магия, това са едни необясними неща… Занаятчийството в НАТФИЗ беше обидна дума.    Тя беше обидна през целия социализъм. След 1944 г, всички станаха баш майстори. Убиха един естествен процес на професионално издигане в занаята – чирак, калфа, майстор...   -         Ето как социализмът е навредил на изкуството – като измества стойностите. Хората, работейки в условията на цензура, е трябвало да се справят сами и е нямало как да обяснят своите похвати. Пазили са се. Всичко е било някак си завоалирано. Трябвало е да се изразяват с езика на Езоп. Нямало е как занаятът да се предава от поколение на поколение. Все пак ние живеем в период, когато има свобода, може да се говори спокойно и когато попаднеш на добър учител, какъвто имах (Людмил Стайков), да вземеш най доброто от него.      Докато не правиш филми, все пак се изхранваш със снимането на реклами. Помогна ли ти опитът с тях?   -         Много ми помогна – като владеене на времето, организация, работа с екипа, възможност да се мисли и импровизира, и на момента да се вземат бързи решения. Голяма част от времето за снимки се отделя, за да обясняваш на екипа какво целиш и искаш да постигнеш Това е много сложно. А като добавиш и сблъсъка на характери, и личности Трябва да се съобразяваш с отделни характери. От написването на сценария до неговото заснемане трябва да извървиш един голям път с компромиси.      Колко време ти отне проектът „Подслон”, от замисъла до екрана?   -         Пет години. Когато пишеш сценария си склонен на по-малко, дори никакви компромиси. Пишеш идеалния си сценарий, след което започваш да се съобразяваш с много компромиси. Разбира се най-добре е те да бъдат сведени до минимум. По отношение на финансиране или организации всичко беше много добре, не мога да се оплача, работих с прекрасен продуцент и екип, всичко онова, което съм искал е било осъществено. Направил съм някакви свои вътрешни компромиси, които са много лични и затова не искам да ги споделям.      Първата прожекция на филма беше в Сан Себастиан. Как приема чуждата публика наш, български филм?   -         Много добре. Нямаше проблем в комуникацията. Може би, затова помогна и международният екип, с който съм работил върху сценария. Щом проблемът е разбираем за едно момиче в Холандия, защо да не е разбираем за всички останали хора по света. Един испански журналист, мисля беше написал, че действието се развива в едно средностатистическо панелно гето. Това разбира се не е така. Във филма се засягат общочовешки проблеми, но има и нюанси, и детайли, по които се различаваме.        




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dstatulov
Категория: Изкуство
Прочетен: 1130796
Постинги: 192
Коментари: 602
Гласове: 801
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30