Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2012 20:01 - НЕГОДНИЦИТЕ НА ТАРКОВСКИ*
Автор: dstatulov Категория: Изкуство   
Прочетен: 2595 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 08.05.2012 10:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

 Андрей Тарковски бе избрал да твори  и живее от висотата на собствената си Голгота

*Текстът е публикуван в бр. 24 февруари 2012 на сп. L"EUROPEO

 

Ранната есен на 1964. В кабинета на главния редактор е тихо. На масата няма обичайните лакомства, които обикновено се сервират. Предстои поредната за режисьора Андрей Тарковски творческа присъда. „Творческа” е силно казано, защото всъщност никой не се интересува от „идейно-естетически”  или други художествени проблеми. Преценява се йерархическото място, което заема режисьора в сложната система от идеологически, партийни, бюрократични сметки на Съветската Рус. Проблемът е, че Тарковски не се вписва никъде. Твърде свободолюбив, твърде самонадеян, твърде талантлив … А на всичкото отгоре вече има зад гърба си „Иваново детство” и наградата „Златен лъв” на филмовия фестивал във Венеция.

През пролетта на 1965 година Андрей Тарковски завършва монтажа на радиопиесата „Пълен обратен завой”, написана от режисьора по едноименния разказ на Уилям Фокнър. За главните роли са ангажирани Никита Михалков, Александър Лазарьов и Лев Дуров. Музиката е на Вячеслав Овчинников, писал вече за „Иваново детство”.

Време е за ново прегрупиране във властта. Брежнев вече бистри наум доктрината за ограничения суверенитет, наследството на Хрушчов се мери на кантар, но не е в негова полза, а идеите за разведряване и творческа свобода постепенно губят свежестта си.  Михаил Шолохов взима Нобеловата награда за литература. На този фон все още не е отменено едно правило, предложено през 1926 година от Надежда Крупска: „Главлит (Главное управление по делам литературы и издательств) трябва да следи с особено внимание програмите, излъчвани по радиото. Трябва да се има предвид, че често пъти онова, което може да се допусне за изпълнение на друго място, трябва да бъде забранено за излъчване по радиото”

В края на съвещанието е трябвало да се определи точната дата и час на премиерата.

„- Струва ми се, че всички ние тук доброжелателно се стремим нашето съветско художествено радио да бъде чисто като стъкълце…

 

- Мисля, че трябва да завършваме дискусията, та нали ще получите парите си изцяло… А ние ще намерим място в ефира, удобно за вас и за слушателите” 

 

Премиерата е насрочена за програмата IV Б (за жители на Средна Азия и Задуралието), където обикновено повтарят първа програма на Всесъюзното радио. На мястото на обичайния класически концерт на 14 април 1965 е поставена премиерата на първата и единствена радиопиеса на Андрей Тарковски  „Пълен обратен завой”. След решението за премиерния ден и час, рулата с лентата са изпратени в Рига, Киев и Ташкент, където били оставени на най-долните лавици. Тарковски се обръща с негодувание към председателя на Радиокомитета, който издава заповед пиесата да бъде излъчена на 29 април 1966 от програмите на ултракъси вълни, които се прихващат от ограничен брой радиоприемници. Цензурата диша във врата му през цялостното му творчество, но и той дава много от себе си като нрав – особняк, несговорчив, рязък, суетен, непредсказуем. Често оставя незаслужено другите в патова ситуация или в заварено положение. Като типичен рус се движи в крайностите. Дори когато не е цензуриран, той всячески се опитва да представи себе си като жертвен агнец. Страда от параноя, че непрекъснато се плетат интриги срещу него и умишлено му се пречи да работи. Това го превръща в нежелан събеседник и колега. Съсловието му все по-често се дистанцира от него. Председателят на Госкино Филип Ермаш го описва така: „За разлика от нас, той беше свободен. Свободен във възгледите си, в привързаността си. Понякога тази свобода преминаваше в неприязън: той беше непримирим дори спрямо тези, които се отнасяха приятелски, но се опитваха да се изкажат критично по адрес на филмите му. Затова пък какви оценки даваше той на другите!” В своята книга „Възвисяваща лъжа” неговия бивш съратник, състудент и приятел Андрей Кончаловски го представя като „дете невинно” по отношение на политиката. Той „се съсипа, поради неосъзнаване на политическата реалност, от наивността си в много отношения, от страховете, които се раждаха от това” и продължава: „ (…) сценариите, които той предлагаше за одобрение на другарите „горе” им се струваха странни, объркани, неизвестно защо написани. В тях нямаше социален протест, който можеше да ги изплаши. Андрей не беше дисидент”

 

Докато чака одобрението за радиопиесата, Тарковски заедно с Андрей Кончаловски вече завършва сценария на филма „Началата и пътищата”  (по- късно реализиран като „Андрей Рубльов”). Атмосферата не е особено дружелюбна и това не се отнася само за Тарковски, а за киното като цяло. Нападките идват от идеологическия отдел на ЦК на КПСС. Обвиненията са за „абстрактен хуманизъм”, подражание на модернистични буржоазни течения, безизходност. (Кой знае защо, подобни формулировки са използвани и в България по същото време към водещи български режисьори като Рангел Вълчанов, Ирина Акташева, Христо Писков, Бинка Желязкова). Всичко това, естествено, рефлектира и върху сценария на Тарковски - Кончаловски. Решението за пускане на филма в производство се бави или се отклонява, като обвиненията най-вече са за дистанциране от съвременността. Авторите все пак успяват да провокират дискусия, организирана от подотдела за кинематография към идеологическия отдел на ЦК на КПСС. След тежки дебати и отправени идеологически наставления, най-вече в частта за интерпретацията на „историческата истина”, филмът получава зелена светлина. През 1966 година той е готов и следва задължителното обсъждане в идеологическия отдел на Комитетът за кинематография.  Сред присъстващите са водещи съветски режисьори, които му дават положителна оценка, но блюстителите за „идеологическа чистота” вземат нещата в свои ръце. Незабавно във „Вечерная Москва” излиза материал, в който се разказва как по време на снимки са изгорили жива крава. Това е само началото на трудния път на „Андрей Рубльов” до съветския зрител. Филмът е върнат за нов монтаж, а обвиненията към авторите са, че той е антируски, натуралистичен, жесток и деформира историята. Тарковски категорично отказва да прави промени. Въпреки използването на явни и скрити канали за лобирането сред партийния елит в полза на творбата, филмът е спрян. Като капак през април 1967 година на съвещание на ЦК на КПСС към него са отправени остри критики, което напълно го лишава  от път към зрителя. Две години по-късно по повод 50-годишнината на съветското кино „Андрей Рубльов” успява да излезе от лавиците на филмовия архив и е  изпратен директно в Кан. Там триумфира с наградата на ФИПРЕССИ (наградата на международната критика). Радостта е кратка. Наградата и желанието на западните продуценти да го купят за международно разпространение предизвиква острата реакция на идеологическия отдел на комунистическата партия и „Андрей Рубльов” отново е спрян въпреки, че  успешно се върти по френските кина. Тарковски вече пише сценария за „Соларис” по романа на Станислав Лем и продължава да чака премиерата на своя „Андрей Рубльов”. Това става след разместване на политическите пластове по върховете на Комитета за кинематография. Съветските зрители получават неочакван подарък в първите  дни на януари 1971 година.    

 

Снимките и последвалата премиера на „Соларис” не търпят същите перипетии като „Андрей Рубльов”, ако изключим орязания с две трети бюджет, липсата на съдействие и пренебрежителното отношение към фантастичния сюжет. Властта вече е дала своята оценка за този жанр по повод филма на Стенли Кубрик за шедьовъра „2001: Една одисея в космоса”, когато на Московския фестивал, не официалното жури, а техническата асоциация му присъжда наградата за техника. През 1972 година „Соларис” печели Специалната награда на журито в Кан, но съветската преса отразява събитието, както и филма доста сдържано. Тарковски обаче е на друг градус – той върви из коридорите на Комитета за кинематография с нов сценарий в ръка. Това е „Белият, белият ден”. В проекта режисьорът е втъкал игрални епизоди, заснети документално, хроника и интервю. Идеята, отстоявана от твореца е да доработва сюжета на филма в движение. Някои от замислените епизоди все още не са ясни, а новото ръководство на Съветската кинематография се съгласява да пусне филма в производство, за да покаже новаторски дух и реверанс към експеримента. През февруари 1974 снимачният процес е започнал, а през юли в служебната кинозала на студията се прожектира вече новият филм на Тарковски, с променено в движение заглавие –  „Огледало”. Последвалата дискусия не е в полза на режисьора. Всички са впечатлени от необичайната визуална стихия, от играта на Маргарита Терахова, от невижданите дотогава архивни кадри, но… филмът не се харесва. Следват предписания и рецепти за подобряване. Тарковски се съгласява с някои от тях, но с повечето не. Готовият филм се приема хладно в официалните инстанции. Започват брожения в професионалните среди. Тарковски е обграден от неразбиране, дори и сред колегите си.  1975 година започва трудно за съветското кино. „Агония” на Елен Климов остава на „лавицата”, „Огледало” е идеологически заклеймен, а „Те се сражаваха за родината” на Сергей Бундарчук предизвиква протести сред военните, включително и с докладна записка до Политбюро. Това дава повод на ръководството на Госкино и секретариата на Съюза на филмовите дейци да проведе вътрешна дискусия „за състоянието и развитието на съветското кино”. Според някои историци срещата е била подготвена, с цел да се  разгроми идеологически „Огледало” и неговия автор, според свидетели – да се спаси. Въпреки, че филмът не е спрян, той трудно си пробива път в кината – регионалните кинефикации недоволстват от него и правят лоша програмация, местните идеологически работници го презират, но въпреки това Тарковски не спира да пътува, за да представи лично филма си пред публика.

През 1977 започват снимките на „Сталкер”. Сценарият е написан по мотиви от научно-фантастичната повест на братя Стругацки „Пикник край пътя”. По време на снимките се оказва, че една част от заснетия материал е брак. Това налага презаснемането му. Тогава Тарковски и братя Аркадий и Борис Стругатски решават да променят изцяло първоначалните си намерения и пренаписват сценария, като фантастичния сюжет отстъпва място на философската притча. Проблемът е, че финансовият лимит на продукцията е изчерпан и проектът трябва да бъде одобрен за новата финансова година. Въпреки някои административни и финансови рискове, които предприема Госкино, филмът е заснет и през май 1979 година излиза по кината. Творбата е приета на нож от военните, които приемат „зоната” във филма за критика срещу тях. Идеолозите на партията също не спят и искат писмени и обяснения от ръководството на Кинематографията за антисъветския характер на творбата. Филмът обаче не е спрян. Пратен е на фестивала в Кан, където печели голямата награда на журито, а по повод 80-та годишнина от създаването на Съветската кинематография, Андрей Тарковски е удостоен със званието народен артист.

   „Сталкер” е последната творба на Тарковски в Съветския съюз. По-късно режисьорът получава разрешение да снима в Италия, където работи със сценариста Тонино Гуера върху филма „Носталгия”. И тук има проблеми, но те не са от идеологически, а финансов характер – италианските продуценти не могат да осигурят съфинасиране на бъдещата копродукция. Следва нарочна пресконференция, на която Тарковски обвинява италианската страна в стопиране на проекта. Това е времето, в което режисьора все по-рядко посещава родината си, а след като „Носталгия” все пак се реализира и излиза по кината, отказва окончателно да се върне в Съветския съюз. Въпреки примамливите предложения за съфинасиране на неговите идеи за екранизации на „Хамлет” и „Идиот”, Тарковски заминава за Лондон където поставя операта „Борис Годунов” на Ковънт Гардън. Намирането на финансиране на бъдещите му проекти е трудно и благодарение на Шведският филмов институт успява да реализира своя последен филм – „Жертвоприношение”. Монтажът е направен в болницата където се лекува от рак на белите дробове. Погребват го в руското гробище Сен Женевиев де Боа в околностите на Париж. Надгробният му паметник е направен впоследствие от скулптора Ернст Неизвестни. На него има следният надпис: „На Човека, който видя ангела“.

Когато през 1987 година за първи път в Съветския съюз прожектират „Носталгия” и „Жертвоприношение”  новият главен редактор на Радиокомитета предлага да се направи „истинска, подобаваща” премиера на радиопиесата „Пълен обратен завой”. След няколкомесечно умуване, другарите „горе” се съгласяват, но при едно условие: да бъде излъчена по трета програма и без да се обявява официално. На 26 септември 1987 в 19.30 часа московско време е излъчена пиесата. На финала в ефир прозвучава финалните реплики на един от героите:

„ – Ако всички можеха да са там, в разрушения от бомби замък – всички генерали, адмирали, президенти и крале – и техни, и наши, всичките на света. Негодници!”
-----------------------------------------------------------------------------------------------------





Тагове:   тарковски,


Гласувай:
2
0



1. balgarski7vinarki - Stalker e goljam film
06.05.2012 21:47
za obiknovenite hora tozi film be potresavasht, a za onezi de-zasegnatite voenni-kakvo tolkova,nali sa se prepitavali dobre okolo eksperimentite i atoma...
Pomnim,pomnim hubavite filmi,knigi,musika, no njama da posvolim da ni polzvat zaradi tova.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dstatulov
Категория: Изкуство
Прочетен: 1180459
Постинги: 192
Коментари: 602
Гласове: 801
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31