Това е филмът, който липсваше в съвременното българско кино. Трябваше дори по-рано да се намери автор, който смислено, без претенции и морализаторски патос да представи на кино една семпла история за тези от нас, които останаха да живеят в България. Ако има преход в България, то този филм е за последствията от него. За изгубилите смисъл и вяра, че може да им се случи нещо добро в родината. Филмът на Камен Калев няма традиционната сюжетна структура, с която сме свикнали от щатското кино. До последно не знаем къде ще ни отведе тази история. Режисьорът-сценарист е взел фрагменти от делника на своите герои и ги подрежда според собствената им логиката. Авторът само ги намества, както това се случва в пъзела.     Рядко в българското кино се наблюдава използването на средата като герой в драматургията на филма. А това е проява на творческа зрялост и умение да работиш с всички изразни средства на киното. Обикновено екстериорните сцени на София никога не са стояли убедително на големия екран. Както в български филми, така и в западни продукции. Във филма на Камен Калев те са част от плътта на историята. Усешането за автентична градска среда със своите “официални” и ъндърграунд места създава ярка правдопобност на историята. Екстериорът дори коментира историята. Диалогът между героите е ясен, семпъл, стегнат и жив. Няма белези от фалш и лицемерие. Само мъчително и мълчаливо поемане на цялата болка от ежедневната доза живот. Освен всичко, авторите на филма са избягали от една хронична болест в българското кино, а именно – ефектът на Дядовата ръкавичка. При него творците се опитват всячески да уморят и объркат потенциалните зрители, като смесват   десетки истории, теми и герои в един филм. А като гарнитура - тромав, фалшив и театрален диалог. Режисьорът-сценарист Камен Калев явно има добър имунитет към тази болест, вероятно придобит във Франция.      Този филм разказва, както за отчуждението и липса на нормална комуникация между хората (включително най-близките), така и за ясно осъзнатия избор – да си зависим или не – от болката, любовта, надеждата, братската обич, омразата, изкуството, бирата или ежеседмичната метадонова програма. Всичко може да бъде като наркотик. Зависи колко си пристрастен към него.     "Източни пиеси" не е поредният български филм. Той е един добър филм, който спокойно може да се конкурира със заглавията от европейския филмов афиш.