Tози текст вероятно идва с малко закъснение. Най-малкото, защото са минали две седмици от премиерата на филма или защото вече са го гледали над 213 хил. български зрители (до 04.05) на кино! От друга страна, този период ми е напълно достатъчен, за да се отстраня и да погледна на филма като нещо повече от филм и художествен факт... Не обичам да бъда снизходителен към българското кино, затова и рядко пиша за него. Предпочитам да се взирам в миналото му. То ми носи повече удовлетворение и вдъхновение. Удобството на съвременните киносалони не ми е достатъчно. Искам да се чувствам комфортно като зрител на български филм, на добър български филм. Както и да си спестя дежурното сравнение, което прикрива един специфичен нашенски, роден, срам: “Като за български филм е добър”... Още преди години, когато тандемът Митовски/Калев съществуваше чрез късометражния експеримент “Върнете заека”, си дадох сметка, че е крайно време някой от тях (или заедно) да заснеме пълнометражния си дебют. На фона на току-що излязлото и никому ненужното продължение “А днес накъде?” на Рангел Вълчанов, тези мисли бяха по-скоро молба и стон, като жалба за дъжд... Две години по-късно, десетата муза се смили над мен и над българското кино. Камен Калев направи “Източни пиеси”, а Митака Митовски – “Мисия: Лондон”. Има общи черти, които обединяват тези два филма. Основната е, че те не приличат особено на български. И има защо. Те са заснети със западен маниер, без да бъдат маниерни. Направени са талантливо, с добър текст под ръка и респект към филмовата история и съвремие. Подчертавам тази обща черта, защото тя ще се окаже не само важна, в нея се крие разковничето на успешния съвременен български филм, оттук насетне. В момента в киното ни дебютират млади или на средна възраст творци, които няма какво друго да загубят освен зрители, но те едва ли имат нужда от това. И го доказват. Пътят на “Мисия: Лондон” до своите 143 хиляди български зрители е дълъг. Както вече се изписа навсякъде, идеята на Митовски да направи филмът е от 2001 г., когато излиза романът на Алек Попов. Сега е 2010-та! Митовски дълго време търсеше своя сценарий за дебют, още преди да се появи романа на Алек Попов. Намирането на добър сценарий в България е трудно нещо. Както и успешното му интерпретиране на екрана. Опитвам се да намеря основанията за големия зрителски интерес към филма извън неговите собствени. Причината е, че не всеки добър български филм получи подобно внимание. Не може да се подцени професионалната кампания на филма, която за разлика от други наши ленти бе направена изключително добре, на място и във времето. Дори и идеята, трейлърът (рекламата) на филма да върви преди прожекциите на „Аватар”. Силната подкрепа на bTV и частните компании, които застанаха като продуктови марки променят представата ни за позициониране на български филм в родното пространство извън киносалоните. Дали това е важно за успеха на филма? Да, важно е, много дори. В това отношение Димитър Митовски направи подвиг. А най-важното е, че проправя път за нов тип взаимоотношения между бизнеса и киното в България. При това в момент, когато държавата и нейният „реформатор” се държат като мащеха спрямо българското кино и се опитват да наложат геноцид над културата ни. Другият ключ към успеха вероятно се крие в българския манталитет. Преди години Николай Волев направи прекрасния филм „Двойникът” с Тодор Колев в централната роля. Това беше историята на двама братовчеди и размяната на местата в живота им. Единият беше научен работник, а другият – прост, но нахален провинциалист. По времето на соц-а имаше облози за това, кой си тръгва с влака на финала. Сега можем да се досетим къде е стигнал наглия брат’чед  – на топла служба в нашето посолство в Лондон. Българите като неизлечими мазохисти обичаме да гледаме на екран собствените си провинциални навици и характер, облечени в образа на някой от героите. Да, има сарказъм до гротеска, има добро (до черно-английско) чувство за хумор, но я има и нашенската си далавера, заради която не може да не ни хареса филма. Поне сме си запазили чувството за хумор и нашенската си мантра: „Важното е да сме живи и здрави!” На здраве!     *Текстът е писан за Blister Magazine www.blistermagazine.com/the-blisters-choice