Тя е родена на 15 юли 1923 г. в Свиленград. Завършила е театрална режисура в ДВТУ (1951). От 1954 г работи като режисьор-постановчик в СИФ “Бояна”. В края на 50-те години на миналия век Бинка Желязкова е една от малкото жени-режисьори в света, снимащи игрално кино. Режисьор е на 7 игрални филма, повечето от тях по сценарий на нейния съпруг – драматургът Христо Ганев. Повечето й филми са с многобройни награди и с драматична съдба по времето преди промените. Желязкова оставя в историята на киното ни със седем игрални и два документални филма - повечето с уникална съдба, заради наложената цензура върху тях по време на комунизма. Наричаха я "непослушното момиче на българското кино", защото филмите, които правеше до преди промените не отговаряха на изискванията на т.нар "социалистически реализъм".
    Още дебютният й филм с оригинално заглавие "Партизани" от 1957 година е спрян. Така се случва със специално излязлото Постановление на ЦК на БКП по повод филма на Бинка Желязкова “Животът си тече тихо /Партизани/” (1957), с което се дава да се разбере, че бдителите за идеологическа чистота изпълняват своите задължения “В живота си тече тихо” нашата действителност се показва едностранчиво и изопачено. Този филм фактически развенчава образа на народните партизани, хвърля клевета върху тяхната борба, прави неверни обобщения за нашата действителност” Постановлението излиза, още преди премиерата на филма, която е отложена с цели 31 години по-късно, вече в последните години на Перестройката през 1988 г. В него са заклеймени още няколко филма, които не отговарят на идеологическата доктрина. Подобна е съдбата и на филма “Привързания балон” по сценарий на Йордан Радичков. Жизненото и творческо битие на авторката се влошава до степен, че тя дълго време не успява да заснеме нов филм. И докато в България те са забранени, Бинка Желязкова печели различни световни награди. Показва ги на кинофестивалите в Москва, Кан, Монреал, Берлин, Карлови Вари. Идеологическият надзор държи настрана не само нея, но и още няколко талантливи автори, които се опитват не само да се еманципират от каноните на соцреализма, но и да изграждат нова, съвременна естетика в българското кино. И за да няма съмнение в това твърдение ще приведа за пример едно изречение от Докладна записка на тогавашния генерален директор на Държавно обединение (ДО) “Българска кинематография”, Павел Писарев до завеждащия отдел “Изкуство и култура” при ЦК на БКП Александър Лилов относно “някои изводи за състоянието на българския филм” (18), в която директно се казва: “Пискова, Бинка Желязкова и Рангел Вълчанов поради сериозни идейни колебания в своето творчество и гражданско поведение от четири години насам не създават филми”.
     В златния фонд на българското кино Бинка Желязкова остави "А бяхме млади" (1961), "Привързаният балон" (1967), "Последната дума" (1974), "Басейнът" (1977) "Голямото нощно къпане", Лице и опако" (док.) (1982), "Нани-на" (док) (1982), "Нощем по покривите" (1988) с наградата "Златна ракла".

    Светла и памет!